Eдин набеден самоубиец седи на моста и чака да скочи. Той казва: „Страхувам се от живота и искам да умра, но ме е страх и от смъртта, така че може би искам да живея.“ Това са двете парализиращи крайности на страха: страхът от живота и страхът от смъртта. В своята най-основна форма страхът е свързан със съществуването. Самият факт, че съществуваме, поставя пред нас някои изисквания, които понякога са доста страшни. От друга страна мисълта да изберем смъртта, което означава да сложим край на живота си, ни плаши не по-малко.
Страхът от живота може да възникне по всевъзможни начини. Една от неговите форми се проявява у човека, който никога не се посвещава на едно нещо, а постоянно търси ново начало. Друга форма включва много по-опасни дейности като бързо шофиране, наркотици, рисков секс или прекаляване с алкохола. Това е нещо като игра на зарове със смъртта. Физическото усещане за страх се изразява в треперене и еуфория.
От друга страна човек, който се страхува от смъртта, може да открие, че не поема никакви рискове и живее доста ограничено. Неговата максима е „На първо място безопасността.“ Той се страхува да се ожени или да напусне вече мъртвия си брак, да има деца или да няма. Той живее живот, в който има възможно най-малко промени или следва общоприетия, добре утъпкан път. Предпочел е да не изпитва страх, но в живота му няма и много вълнение.
По някакъв начин трябва да намерим златната среда, да се научим да поемаме „разумни рискове“ и да използваме страха като обратна връзка, вместо да го оставяме да управлява живота ни.
Страхът е една от най-неприятните емоции, но да изберем живот, в който има малка или никаква възможност да се страхуваме, е непълноценен. Страхът е и приятел, и враг, понеже под окаяната му, обезсилваща обвивка се крият неговите преобразяващи противоположности: вълнението и смелостта. Може би четете това защото живеете в хроничен страх, който ви залива често, или пък толкова се страхувате от страха, че сте ограничили живота си до напълно безопасни неща. Въпреки, че страхът е крайно неприятно чувство, е по-добре да го изпитваме, отколкото да го потискаме. Освен до ограничаване на живота, той може да доведе до депресия, гняв и потискане на околните.
Всеки се е страхувал на някой етап от живота си. Онези, които могат да кажат с ръка на сърцето „страхувам се от това или онова“, често се боят по-малко от останалите. За някои от нас страхът е толкова неприятно и омаломощаващо чувство, че ние премахваме от живота си всичко, което би ни накарало да го изпитваме. Но той не винаги е такъв, какъвто изглежда на пръв поглед. Понякога като възрастни продължаваме да носим в себе си страхове, които са ни ограничавали като деца. Настоящите ни страхове може да са символи на предишни, а всъщност отдавна да сме ги надживели. Ако свалим техните маски, ще си позволим повече свобода и радост от живота.
Отричането на страха е много разпространено и вредно не само за отричащите го, но и за хората около тях. Страхът е много заразителна емоция. Нужно е да го изпитва само един човек в стаята, за да се предаде бързо и на другите. Когато страхът се предава по този начин, болката в човека, който го разпространява намалява. Слуховете, клюките и полуистините са мощни средства за предаване. Открито и честно споделяне на страха може да донесе облекчение и на другите. Когато кажете: „Наистина ме е страх от това или онова „, без да се опитвате да уплашите и събеседника си, резултатите могат да бъдат забележителни. Това събужда в другите способността им да бъдат с вас в страха, да признаят собствения си и да не им повлияе вашия.
Център за Психология и Психотерапия