“През годините преди юношеството става ясно, че не е достатъчно да си добър родител, сякаш това е единствената функция на големите, а да бъдеш добър човек, с широки и творчески интереси към всички страни от живота, а не само да проявяваш интровертно безпокойство и грижа за „моето дете, моето семейство и дали аз съм добър родител или не“. Алън Уотс, бивш англикански свещеник и специалист по източната философия, говори за самоунищожителното отношение на родителя, който „седи вкъщи, безпокоейки се дали прави най-доброто за детето си, и живее така, като че ли единственото нещо, което трябва да постигне, е да има едно добре възпитано дете“. Той казва: „Неприятно е, че в толкова много семейства бащата и майката са принудени да се чувствуват виновни за това, дали възпитават децата си както трябва. Те смятат, че единствената причина да вършат уважаваната си работа е да имат добър резултат при детето. Това е като да се опитваш да бъдеш щастлив само за да си щастлив. Но щастието е един вторичен продукт…“. Както е и доброто дете.
Ако единственото нещо, към което детето трябва да гледа, когато стане голямо, е това да е родител, който ще трябва да „се грижи за едно „келеме“ (като самото него), защо да се безпокои? Ето в този момент по-добре е родителите да попитат: Що за човек съм аз, изправен до моето дете? Или по-скоро след това: Що за родител съм аз? Аз искам то да е щастливо. Има ли радост в нашия дом? Аз искам то да бъде творческа натура. Аз самият въодушевявам ли се от нови неща? Аз искам то да научи нещо. Колко книги съм прочел през миналия месец, година, години? Аз искам то да има приятели. Колко дружелюбен съм аз? Аз искам то да има идеали. Имам ли аз такива? Значителни ли са те, за да оказват влияние на това, което правя? Казвал ли съм му в какво вярвам? Искам то да е щедро. Състрадателен ли съм аз към нуждите на когото и да било извън моето семейство?
Хората привличат не с това, което искат, а с това, което са. Хората също така отглеждат не децата, които искат, а децата, които само възпроизвеждат това, което са самите родители, и т.н. Именно в това, което родителите „влагат“ в децата си, те могат да започнат да виждат път, който извежда извън от това да бъдат обладани от чувството НЕ СЪМ ДОБЪР. Именно „там, навън“, в света и заедно с другите хора става нещо, там, където с един все по-укрепващ Възрастен, изпитващ чувство за отговорност за всичко, могат да се случат такива неща, които започват да предизвикват чувството ДОБЪР СЪМ и то да противодействува както на предишните чувства НЕ СЪМ ДОБЪР, така и на отчаянието… “
Откъс от книгата “Аз съм добър, ти си добър” – Томас Харис
Център за Психология и Психотерапия