Здравейте,
Казвам се Мария и съм на 47 години. Със съпруга ми, който е 6 години по-голям, сме женени от 20 г. , а се познаваме от 24. Проблемът е ,че в началото на нашата връзка аз постъпих егоистично, безотговорно и глупаво- изневерих му, после се върнах при него и не му казах нищо. След месеци той откри това, аз в страха си да не го загубя му разказах всичко, макар и без подробности. Оженихме се /той беше семеен, но нещастен и се раздели с предишната си жена/, родиха ни се две деца. Никога повече не съм била с други. През годините живеехме добре, но от време на време се връщахме към това-имахме кризи, безсънни нощи, сълзи, обвинения и т. н., свързани с проблема, но не го разнищвахме изцяло. Преди 5 години като че ли „чашата преля“. Започнахме да говорим открито, кризите станаха много сериозни/гняв, крясъци,обиди, болка и психическо изтощение дни след това/. Повтаряха се всяка седмица. Допуснах нова грешка- заради неговото настояване му разказах и най-малките подробности. Разбирам, че е много наранен, обичам го и искам да му помогна да преодолее всичко това. Изстрадала съм всички кризи заедно с него,четох статии по тези въпроси, мислели сме да се разделим, но не можахме, защото се обичаме. Знам, че ми няма доверие, понякога се държи студено, понякога се чувства отчаян, понякога е язвителен. В сексуално отношение нещата ни са чудесни, но казва, че всеки път си представя как го правя с други. Аз се промених много от тогава, чувствам се зрял и отговорен човек, силен, говорим много, бяхме при двама различни психолози, които не ни помогнаха особено. Сега пак има кризи, но са по-спокойни и са по-редки/около веднъж месечно/.Не споделяме с никого за проблема, може би от срам. Знае майка ми, с която живеем, но тя не ми помогна нито в онзи далечен момент, нито по-късно, а сега е само безучастен свидетел на всичко и допълнителен дразнител. Трябва да има някакъв начин да му помогна, искам да се чувства щастлив, уверен в мен и в нашата връзка, но го виждам мнителен, сдържан, негативно настроен към света около себе си, дори и малко негативно преживяване може да го изкара от равновесие. Осъзнава, че мозъкът му е болен, смята, че не може да се оправи. Аз съм уверена, че сме един за друг, че връзката ни е най-хубавото нещо на тоя свят,мисля, че и той го осъзнава, но не може да приеме миналото и непрекъснато се връща към него. Не съм се предала,обичам го, знам, че и той ме обича,макар и да не ми го казва, знам че трябва да се боря за нас, но не знам какво повече от любов, уважение, признаване, вярност, грижи, нежност мога да му дам. Въпреки, че съм се променила коренно оттогава и не съм вече онова безотговорно и глупаво момиче, научих се да давам в любовта, а не само да получавам, да мисля и да поемам отговорност, виждам, че той не ми вярва. Непрекъснато се връща към миналото /“Защо в началото на такава хубава връзка…? Можеше да … Ако не беше…/ Казва, че ако съм му дала възможност да избира тогава и съм била честна с него,може би сме щели да се разделим, а сега се чувства обречен, смята, че в поведението ми ме ръководи чувството на вина. Имаме ли право на щастие? Мога ли да му помогна? Моля за професионалното ви мнение…
Отговор: Диляна Велева – водещ на рубриката „Пощенска кутия за душата“, психолог – психотерапевт
Здравейте,
Мога да усетя болката и безсилието Ви зад думите. Силна, ритмична, постоянна. Въпреки всички усилия, въпреки всички доказателства, които му давате, той сякаш остава вкопчен в травмата. Да,става въпрос за непереодоляна травма. Ужасът, че някога сте предпочела друг, събужда в него цял един свят от страхове. Дали е достатъчно ценен за Вас? Дали наистина го обичате? Дали няма пак да се повтори този болезнен миг. Прави ми впечатление колко далеч във времето се е случило това събитие, а в него сякаш живее като нещо случило се вчера. Понякога травмите работят в нас точно така. Вътрешното време тече по различен начин. Зад тази случка стои проблемът с доверието. Мисля, че вашият партньор не може истински да го даде на никой. Може би затова на моменти изглежда хладен и дистанциран Сякаш самият той няма връзка със собствените си чувства. Това, което виждам като възможност е пътешествието семейна терапия. Има много неща които стоят зад неговото недоверие. Може би неговите родители не са го научили, че светът е сигурно и безопасно място. Може би той възприема събитията през призмата на вътрешната си неувереност и страхове. Дали може да ви прости? Дали всъщност има за какво да ви прости. За мен въпросът е дали може да ви се довери истински. Със сърцето си. Разбирам колко ви е трудно – да давате ежедневно знаци на обич и подкрепа и да получавате враждебност за нещо станало толкова отдавна. От това, което разказвате за мен е ясно, че той има и проблеми със самочувствието. Дали няма да намерите някой по добър от него? Аз мисля, че трудно без помощ може да разрешите тази ситуация. Защото зад тази единична случка стои цял един свят пълен със страхове и недоверие. Аз съм много оптимистична и вярвам, че тази ситуация има решение. И всъщност пътят, който трябва заедно да извървите е пътят един към друг. Пътят към истинското дълбоко свързване и обич.
С много уважение: Диляна Велева
ОТГОВОР ОТ МАРИЯ ДО ПСИХОЛОГ – ПСИХОТЕРАПЕВТ ДИЛЯНА ВЕЛЕВА
Г-жо Велева, безкрайно съм ви благодарна за отговора и подробния анализ на нашия проблем! Дори не очаквах отговор! Преди дни имахме двудневна криза. След като болката се изля навън се поуспокоихме и се държим добре един с друг. Даже не бихте заподозрели, че има някакъв проблем. До следващия път, когато се натрупа достатъчно напрежение. Понеже мъжът ми много мисли и непрекъснато анализира стига до изводите, че всъщност знае, че съм само неговото момиче, вярва , че съм се променила, казва, че ще ми трябва много търпение и любов /а аз ги имам/, че съдбата ми е да живея така, казва, че би го успокоило ако по някакъв начин е сигурен, че тази случка е единствена, не се е повтаряла пак и аз не съм такава жена по природа./Може би ,защото първата психоложка му каза, че ако се случи пак, аз просто много добре ще го скрия./ Предлагаше му някакво лечение с апаратура, за да забрави.
Никой досега не ни е предлагал семейна терапия, ходили сме поотделно. Никой досега не ни е давал оптимизъм. Готова съм да предприема това, само трябва да убедя и него.
Вдъхвате ми доверие. За съжаление вие сте в София, а ние живеем и работим в Пловдив. Неговата и моята професия не дават възможност да отсъстваме през седмицата от работа. Може би знаете добър психолог в Пловдив?! Или трябва да направим всичко възможно да дойдем при вас?! Как обаче да стане това по време на криза? Няма как да я предвидим. А когато няма криза и сме спокойни и просто мислим за това има ли смисъл?
Един сеанс в спокойно време няма ли да доведе до нова криза? Казват, че ако можеш да мечтаеш за нещо, можеш да го постигнеш. Много благодаря за отзивчивостта!!!